Паметникът на лобното място на втория знаменосец на Ботевата чета се намира на около 2,5км над квартал Кремиковци и на около 500м над Кремиковски манастир. Мястото е един от Паметниците на борбите за национално освобождение на България.

Достъпът до мястото може да стане пеша през гората под манастира или по черният път в посока хижа Стрелец над манастира.

Димитър Стефанов- Казака е роден през 1854 г. в град Сливен, но коренът му е от град Ямбол, от където е неговият баща. Бащата на Димитър - Стефан Иванов е родом от Ямбол и известно време е живял в родния си град. По време на руско-турската война /1828-1830 г/, Стефан взема активно участие, като по всички възможни начини помага на руските войски, които по това време са се настанили в град Ямбол. Но идва фаталната за него 1830 г. когато в град Одрин се подписва мирния договор между Русия и Турция, руските войски започват да се оттеглят за Русия и за Стефан става опасно оставането му в България и най вече в родния град. Поради тази причина той предприема изселническо пътуване за Русия, заедно с руските войски. Там той живее около три години и работи, за да изкара прехраната си. Още млад и буен той почти винаги участва в казашките състезания, където е печелил някои от тях и заради неговата смелост и сръчност те го наричат "Казака".
Но времето си минава, а носталгията към родния край започва да се обажда и поради тази причина се завръща отново в България, но се заселва не в родния си град, а в съседство с него - Сливен, на по-безопасно място. Тук си направил къща, близо до къщата на бащата на Хаджи Димитър, оженил се и създал четири сина и една дъщеря - Мария. Синовете му са Иван, Димитър, Васил и Коньо. Но както се казва "плодовете не падат по-далече от дървото". Децата на Стефан израстват също като него буйни. И така заради много участия на Иван в акции против турския поробител, той бил арестуван и затворен в затвора в град Одрин. И в затвора той не престава да мисли за свободата на България и за свойта свобода. Иван използва един удобен момент и успява да избяга от затвора, но скоро е заловен, осъден на смърт и обесен в Одрин.
Тази вест стигнала до Сливен и втория по големина син тръгва за Одрин за да разбере истината за смъртта на своя брат. След като научил подробностите, Димитър се заклел, да отмъсти за смъртта на брат си.
Не минало много време и през 1868 г. четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, преминала Дунава и поемат към Балкана. В Сливенския Балкан четата водила геройски битки, а хората от Сливен помагали, кой с каквото може. Активно участие вземат двамата братя Васил и Димитър, като помагат на ранените четници и им носят храна ,за което били заподозрени от турци и за да се спасят, заминават за Русия. Там с помощта на познати се заловили за работа. След година бащата се завърнал в Сливен, а двамата братя останали в Русия. Васил бил кротък, оженил се и останал там да живее, а Димитър жадувал за борба против турската тирания и търсел начин да се завърне в Румъния. Установил се в Браила, който тогава бил голям център на българските емигранти, намерил си работа и често посещавал кръчмата на Странджата. Там се срещнал с бунтовната българска младеж. Така минавали емигрантските години, а Димитър с нетърпение чакал да се състави дружината, за да се включи в нея и да замине за поробената си родина, за да се бори за свободата на българския народ.
В началото на 1876 година научил, че Христо Ботев набирал четници за дружина, която в най-скоро време ще премине Дунава. Чрез Георги Апостолов от Стара Загора, който той много добре познавал, се записал за четник. На 17 май 1876 г. се озовал на пристанището Бекет, а след обяд слиза на Козлодуйския бряг заедно с четата, за да извърви своя жизнен път до края. При слизането си четниците целунали родната земя и полагат клетва. Ботев произнася кратко слово и четата поема на юг към Стара планина. По пътя стават няколко престрелки, но първото по-голямо сражение с черкези, башибозуци и редовна турска войска се води до възвишението Милин камък. В този бой четата дава няколко жертви, между които е и знаменосецът на четата Никола Симов- Куруто. Тогава Ботев нарежда да се даде знамето на Димитър Стефанов- Казака.
Късно вечерта четата се изтегля към Веслец, където прекарва деня на 19 май. На 20 май тя продължава пътя си към Врачанския Балкан, спира за почивка при местността "Таушаница", но поради появяването на многоброен башибозук, черкези и редовна турска войска, се изтегля навътре в планината, където отново е настигната от противника. Тогава Ботев нарежда четниците да заемат позиции по чукарите на върховете Камарат, Купена и Околчица. Боят не закъснява. Започва преди обяд и продължава с голямо ожесточение до свечеряване. След прекратяването му и след гибелта на Ботев, Димитър Стефанов- Казака навива знамето около кръста си и тръгва с един от двата клона на ботевата чета, заедно с Георги Апостолов. Тази част от четата се води от Димитър Икономов, а другата - по-голямата част от Никола Войновски.
Димитър Икономов се насочва с четниците към село Лютиброд и долината на р.Искър. Този клон на ботевата чета отново се разделя на две. Едната част повежда Димитър Икономов, а другата- Георги Апостолов.
Четниците водени от Георги Апостолов тръгват надолу по долината на Рашов дол, а от село Лютиброд ги наблюдават турците, пресрещат ги и започва ожесточено сражение. Една част от четниците се скрива зад стените на църквата, която и днес се намира до "Ритлите" и водят бой до свършване на патроните. След това турците влизат и избиват всички. Там загива и Георги Апостолов, там е и Димитър Стефанов- Казака, който като по чудо остава жив измежду убитите. След прекратяването на боя той успява да се измъкне и през Черепишките скали стига до манастирските кошари на Черепишкия манастир, където се намират и четниците водени от Димитър Икономов. Черепишкия манастир не може да приеме четниците, защото е пълен с турци, затова те се укриват в манастирските кошари.
През нощта монасите помагат на четниците да преминат р.Искър, която е придошла от дъждовете, и се насочват из дебрите на Ржана планина. Минавайки през махалите на село Игнатица, те успяват да се снабдят с брашно и други храни, а когато се качват на планината спират в местността Чрътеж, запалват огън и започват да месят хляб. На другия връх се вижда друг запален огън, но той е от турците. Само на двеста - триста метра от тях предишната нощ от там минават и четниците, водени от Никола Войновски. От там четниците продължават изкачването на Ржана планина, а мъглата става все по-гъста. Когато стигат до вр.Брезовишка чукла се налага да водят неочаквани престрелки с башибозушка потеря. При това сражение са били убити двама четници и един е ранен, това е Димитър Стефанов- Казака. Поради гъстата мъгла той изгубва другарите си. Като останал сам, той тръгнал да се спасява. Поради мъглата вървял по посока, но тази посока не била на юг, а на север и се озовал някъде под вр.Козница. Това е първенецът на Ржана планина. Там се среща с още трима четници от групата водена от Никола Войновски, която предния ден също се е натъкнала на башибозушка потеря и при престрелката те се откъсват от групата. Така четиримата тръгват да търсят спасение към Кремиковския манастир, където Димитър Стефанов- Казака разчитал на магера на манастира.
През 1876 г. магер в манастира е бил Величко Павлов от Кремиковци. През 1864 г. той организира запалването на турски чифлик край село Богров и поради тази причина се налага да напусне България и да замине за Румъния. Там работи на румънските чукои. През 1868 г.заедно с четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава Дунава. При едно сражение бива ранен в гърба и изоставя четата, и с големи мъки се примъкнал до родното си село Кремиковци. Още когато се формирала четата, той обещал че ако жив и здрав се прибере, ще прави всичко възможно да стане магер в манастира и ще помага на попаднали в беда народни хора- четници.
Това свое обещание той изпълнил, като дал убежище и гостоприемство на четиримата ботеви четници, които с последни сили се довлекли до манастирската гора, на 3 юни 1876 г. Геко Палев, това е комитското име на магера със съгласието на игумена на манастира, укривал и хранил ботевите четници цяла седмица, но се явила "черна душа", която предала на турските власти, че в манастира се укриват комити. Тогава Малич ага и заптиетата му не закъснели да претърсят манастира, но заради хладнокръвието и умението на Геко Павлов не могли да ги открият. Това накарало Геко Павлов да вземе мерки за сигурността на четниците и опазването на манастира. При общо съгласие след като били снабдени с необходимата храна, тримата ботеви четници били насочени към Лозенската планина, а Димитър поради болките си в ранения крак продължил да се укрива в манастирската гора в специално подготвена от Геко Павлов хралупа. Всяка сутрин Геко Павлов снабдявал с храна раненият четник. Така продължила няколко дни ,но ново предателство довело до знанието на турските власти, че в манастирската гора се крият четници. Гората бързо била оградена от заптиетата на Малич ага, а селяните били принудени да влязат в гората за да хванат комитите. Хората влизат и се връщат с празни ръце, казвайки, че в гората няма никакви комити. Но се намерили двама изменници, влезли в гората, с викове подгонили Димитър, който излязъл от хралупата и накуцвайки побягнал към Попов дол, но заптиетата го видели и го хванали. Завели го при Малич ага в местността "Извора", където освен няколко заптиета имало и селяни, а между тях поп Стамен, Анто Стойков и брат му Спас Стойков.Тогава Малич ага заповядал на заптиетата да съблекат комитата и да го подложат на мъчения. При събличането му всички видели, че около кръста му било навито зелено знаме. Малич ага се досетил какво е това знаме и наредил да го изгорят, а Димитър бил подложен на зверски мъчения- рязали му ушите, чупили му пръстите и т.н. Въпреки адските мъки, Димитър не казал кой го е укривал и къде са останалите четници. Той само повтарял "Сам съм, снощи се довлякох с последни сили в гората. Там срещнах един селянин, взех му връхната дреха и торбата със сиренето и хляба." Като разбрал, че нищо повече няма да научи от четника Малич ага наредил на едно от заптиетата да го разстреля. Заптието стреляло срещу Димитър, но не го убил. Тогава Малич ага извадил ятагана си и го посякал. Отрязал му главата, поставил я в една торба, за да я занесат на Софийския паша и да получат наградата. Преди заминаването си Малич ага наредил на Анто и Спас Стойкови да погребат тялото на Димитър и те го погребали там където днес се издига белокаменния му паметник.

През 1976 г. клубът на ветераните при туристическо дружество "Ал.Константинов" София, чрез доброволни трудови бригади, създава лесопарк с площ около 15 дка. От тогава всяка година се правят трудови бригади за поддържане и облагородяване на парка, а край паметника на 2 юни се провежда възпоменателен събор.
От 1979 г. ежегодно се провеждат походи от село Игнатица до паметника и Кремиковския манастир. От 1981 г. похода започва от вр.Околчица през село Игнатица и отново пристига при паметника и Кремиковския манастир.
След 1989 г. това мероприятие е занемарено, но от 2001 г. по предложение на председателя на туристическо дружество "Ржана" в село Игнатица инж.Петър К.Вутов, по случай 125 годишнината от гибелта на Ботевите четници, този поход е възстановен.