Излезе от печат третата книга на Стоян Николов- Торлака от поредицата му за Северозападна България - „Май ше ни бъде...“. На пръв поглед тази е малко по-улегнала от предишните. Но всъщност под самобитния й хумор, написан на местен диалект, отново прозира много динамика, както и дълбок и смислен подтекст.

Дали една книга може да се представи сама, почти изцяло само с цитати?

Авторът сам казва за книгата си:
„Она не е толко първична, колко „Северозападен романь“. Она не те сблъсква толко брутално с реалнустта, колко „Автономеата????“. Нищо подобно! Она е книга за надеждите, опитите, грешките, зетите и незетите поуки, за дръзновението и биеньето като мътна вода у брег и резултатите от положените усилеа. Она е книга за надборванье на характери, за смех през слъзи, за фръганье урбулешката у длибокото и конфузни ситуации, за минички проблеми и грандиозни решенеа, за грандиозни решенеа и минички проблеми. За пепел и плева, болна амбицеа и истинска съпричанус, ама и за силата на човешкио дух, за странни обрате и наглед неумесни действеа, къде водат до неочекван резултат.
Преди сичко обаче, она е книга за преражданьето на едно местенце, за новото начало, за новио живец, за силата на дръзостта и верата у тебе си. И е книга за много смех. През слъзи.
Не сте чели такава дивотия, даже и от тия, дека я ги пишем, гаранцеа давам!“
„Силно се надявам да ме разберете, па, ако не, кво толко? Нема да е болка за умиранье ни за мене, ни за вазе. Сега ви предлагам да си изплакнете подробностете, да си облечете халато, да си сипете чаша бордо набор меджу двете световни, да палнете камината у трапезареата на мезонето си с изглед къде Алтиплано у Андите и да слушате да ви разпраам кво стана.“

И за да продължим с цитатите от самата книга:
„Тоа, ако беше роден у Калифорнеа, къв сценарис би излезнало от ньего…“

Главните герои отново са същите, но с нови начинания, мечти и стремежи:
„Важното е, че Юбица е почнала нещо убаво, къде мое да размръда нашто поречее поне малко и да доведе ора тука. Къде да видат убостта на краю ни, да се порадват, па и да научат нещо за назе, а не да сме сврени като у шише. Така че, вече знаете. Туризъм ше се праи у Диви дол. Нема кво да обикаяте и да разпитвате навам-натам като нефелни.“
Всички в „тва поречее, плъно с чепати ора, дека не моеш ни да ги приласкаеш с добро, ни да ги прекръшиш с лоше“ обичат родния си край, въпреки че е забравен от държавата:
„Видиш, че нема никва логика да си не тръгнеш. Сичко се едно е против тебе и те пъди. Ама ние си го обичаме тва место и рекохме да останеме, па да се не водиме по теченеето.“

Защото:
„У наше време нищо не е като преди дваесе години. И ние мръдаме напреде, па и било много по-бавно от другите ора. Некои не са стъпиняли на село през живото си и нги е интересно да видат кво е. Други па нги се ще да си припомнат детството и младостта си. Нема спор, че ше има и такива, дека ше доат само да зяпат неколко дена у таваньо и нема да се мръднат от кревато. Те така, колко да са далеко от градовете и от големите курорте, къде са плъни с ора до тарабите. Тия са лесни, ние за другите требва да мислиме. На чужденците примерно само нги кажи, че нещо е еко, автентичну, оргиналну, измисли му некоа интересна истореа на век-два и глей кво става!“

А всеки чужденец дошъл в този иначе „див“ край
„… не само се беше побългарил, а беше станал и (родо)юбец у новата си дръжава.
Що не съм знаял, че имало такава велика дръжава у Европа!? – вика – Коги наште крале са били раздробили Острово и са имали армии по петнаесетина човека, вие сте били ебахти военната сила!“. И други простотии приказва. Култура, азбуки, календари, столици, укрепления, битки, книжовни школи, богомилство…“

Иначе хората са си все така задружни:
„Работата връвеше спорно. Те, сега беа буали от съвинянье до обед, па беа седнали да апнат, сичко на обща трапеза, един донел некой домат, друг кренвирше, трекьи домашна наденица, па и лучец, картофена салата, рикийца се намира… Задружнус имаше. После ше пиат по един-два тутуня и пак се зафащат. Работа много, а и тежка, мани майтапо.
Коги свръшеа вечер, си не усещаа ръките. На никой и през акъло му не минуваше да се скътава или подмотква. Напреки, праеха сичко с желанее и тва у никакъв сючай не беше зарди кирливио надник. Просто беа повервали у идеата.“

И дружелюбни „като чалнат планинец, къде ич нги не цепи басма, оти е горд и дръжи на некво си там изкилиферчено достойнство“:
„Разбира ти главата шашава от добри обноски на тебе! – сопна се по ньеговио си начин Чворо – Я вазе ви декам постоянно, оти сте идиоте и не спирате да ме ядосвате. Тоа човек не ми е направил нищо лоше, затва ше го почерпим рикиа и ше си приказвам с ньего като с пръви приател.“

Иначе се поздравяват с:
„Здрасте бе, шарлатанье негодни!“
„До среда, конощипе никому непотребни!“

Разбира се и находчиви. На вас не ви ли се иска да навестите и да чуете историите на заслоните с култови имена „До прежулванье“, „Биковито излундзванье“, „Накокръжняк“, „Клес на пръцайе“?
„Само като видех кък сте кръстили заслоньете и сръце ми се наплъни, душу ми се отпущи, живец ми се отклопи! Викам си: Тва го не е измислил просто човек, къде е от тука. Тва е човек, къде познава спецификете на тиа места, па, мани другото, и е див на кукуржянка!“.

Където:
„Вечер седеха на пояната, додек се застудеше, пиеха рикиа направо от плетената дамаджана и приказваа един през друг, се едно беа приателе, дека се не беа видвали педесе години.“

А иска ли ви се да разберете какво следва в главата под името „Одисей среща пернати коренни жители“?
Или какво е „Мошна пемперугя“, и за щуротиите на „плътениците Азо и Фичи“?

В крайна сметка
„Има некои съдби, дека свръшват трагично, некои, къде остават с отворен край, а па други са пример за тва кък мое да си изживееш живото с ебати кефо.“
„Коги нещо е изначално втъкано у секи един атом на телото и душата ти, по-добре да му се радваш, а не да го бутурньосваш.“

Ако книгата ви е харесала, можете да харесате и нейната фен-страница във Фейсбук.

Стоян Николов- Торлака е автор на безкомпромисни публицистични текстове. Писал е за в. „Сега“, OffNews и други, а в момента има неделна коментарна рубрика в Биволъ.бг. След „Северозападен романь“ и „Автономията????“, „Май ше ни бъде...“ е неговата трета публикувана книга за Северозападна България.