Паметникът на Тодор Лефтеров се намира в град Велико Търново, непосредствено пред Катедрален храм "Рождество Пресветая Богородица" и е един от Паметниците на борбите за национално освобождение на България.

За Тодор Лука Лефтеров се знае само годината на неговото раждане – 1852-ра, но не и датата, на която идва на този свят. Ражда се в заможното семейство на Зойка и Лука Лефтерови. Баща му е един от първенците на старопрестолно Търново и е считан за високообразован за времето си човек, тъй като е можел да чете и пише и на български, и на гръцки.

Началното си образование Тодор получава в Търново, след което учи в класното училище при учителите Никола Михайловски, Тодор Шишков, Атанас Границки. Негови съученици тук са Стефан Стамболов, Филип Симидов, Михаил Сарафов, Христо Донев – Тамбурата, Георги Киселов, Сава Муткуров, Христо Белчев, Петър Станчев и др. – всички те станали по-късно известни  дейци на българското бунтовно и просветно дело.

След смъртта на баща си Тодор заминава заедно с майка си в Англия, където продължава образованието си в известния търговски „Оуенс колидж“ в Манчестър. Идеята е той да  продължи заниманията на баща си. Тук негов съколежанин е Иван Евстатиев Гешов.

В английския град Тодор е на издръжката на брат си Хараламби, който е съдружник в търговската кантора „Камбуров-Лефтеров“. Получил солидно търговско образование, по настояване на майка си Тодор Лефтеров се завръща през 1873г. в Търново, за да укрепи разстроеното си здраве и да продължи бизнеса на баща си.

Привикнал в Англия на спокоен и свободен живот, току-що завърналият се в родината си дипломиран търговец се сблъсква с жестоката действителност на турското робство и народната мъка.
Пристигането му в Търново обаче се превръща в истинско събитие за града, което надълго и широко е обсъждано от всичките му жители. От персоната му се заинтересуват и много от местните революционни дейци, които се оглеждали да привлекат в народното дело будни, интелигентни и образовани хора.

Един от тях е известният отец Матей Преображенски – Миткалото, който търсел високообразован даскал за новопостроеното училище в село Михалци, в което свещеникът е намерил постоянно убежище за революционното и просветното си дело. Тодор Лефтеров приема на драго сърце предложението.

По този повод по-късно през 1876г. Филип Симидов пише за него: „Роднините, ако и да предлагали добро поприще в търговското занятие, той – млад, отблъсна това и просвети драговолно живота си на тежкото по нас учителско звание с една малка плата в с. Михалци“.

Тук Тодор заварва още 4 учители – цяла учителска колегия, с която много добре се сработва, тъй като това са прогресивните даскали Петко Иванов, Антон Минев, Начо Георгиев и Петър Калчев, които започват да въвеждат класното обучение. Към това дело се присъединява и високообразованият млад учител, присъединил се към тях през есента на 1873г. Образованието в село Михалци се поставя на светска основа. Изучават се „История на българския народ“, „Естествена история“, „Отоманска история“, „Граматика на новобългарския език“, „Космография – приложение към землеописанието“, „Православен катехизис“, „Уроци по българска черковна история“ и др. Силно впечатление прави на съвременниците му това, че  въвежда за първи път пеене с ноти и... гимнастика.

Тодор Лефтеров използва най-новите учебници за онова време. Той сформира и два нови класа: І клас и ІІ клас, като по-висока степен на образование – с по-подготвените ученици и младежи. При него идват и много учащи се от други селища, между които е и Петко Т. Франгов от Бяла черква, който по-късно пише: „Тодор Лефтеров е оставил добри спомени както в Михалци, така и в околността като много учен даскал тогава... Пишещият тия редове е бил негов ученик в с.Михалци през пролетта и месеците май и юни 1875г.“

Самият Тодор Лефтеров често посещава Бяла черква, където общува с Бачо Киро и местния учител Стефан Кимрянов – родом от Стара Загора, но завършил образованието си в чешкия град  Табор, участник в Старозагорското въстание през 1875г.
В Бяла черква Тодор се запознава и с младата – тогава 18-годишна, първа девойка учителка – Ирина, дъщеря на Бачо Киро, която пък е възпитаничка на Габровската априловска гимназия. Между тях се зараждат искрени чувства и те се сгодяват, но избухналото Априлско въстание проваля плановете им да се съберат завинаги.

В село Михалци още от 1870г. съществува читалище „Съединение“. Негов първи председател е селският учител Петко Иванов Дюкянджиев. През 1873 г. по предложение на отец Матей Преображенски за нов председател е избран Тодор Лефтеров. Като такъв той разширява дейността на читалището, събира средства и му прави абонамент за много от издаваните тогава български вестници – „България“, „Цариградски вестник“, „Македония“, „Дунавски лебед“, „Периодическо списание“, „Читалище“ и др.

С дарения на михалчани читалищната стая се превръща в привлекателно и уютно място за срещи, разговори и беседи. В нея Тодор Лефтеров и колегите му изнасят сказки и поучения, с които просвещават любознателните михалчани. А с посещенията и на отец Матей това духовно средище става и трибуна за разпространение на революционни идеи. Чрез него умело прикрива дейността си и местният таен революционен комитет, който е създаден на 28 февруари 1872 г. от отец Матей Преображенски и Ангел Кънчев в дома на прогресивния свещеник Стефан Трифонов, останал докрай негов председател.

От Виена Тодор Лефтеров купува през 1873г. специален печат за 3 минца (стара австрийска монета). Щемпелът е пиринчен, кръгъл по форма – изработени са две здраво стиснати ръце, а в кръг е изписано “Народно читалище „Съединение“ село Михалци”, като по средата е обозначена годината 1873. Печатът се разглобява на 5 части и всяка отделна част се пази в различни лица от читалищното ръководство, за да не се злоупотребява с него.
Когато е имало  необходимост да се подпечата някакъв официален читалищен писмен акт, то се свиквали членовете на читалищното ръководство, разисквал се документът, тогава се сглобявал печатът и се е поставял върху бумагата.

На 9 март 1875 г. след кратко боледуване умира вестоносецът на революционните идеи в Търновско – отец Матей Преображенски. На погребението му Тодор Лефтеров изрича: „Отче, ти вече си отиваш. Кажи на твоите Раковски и Левски, че народът черпи от делото им сили и подкрепа в бъдещите си борби!“

При една сбирка в избата на поп Стефан преди потеглянето на въстаници от региона към сборния пункт в село Мусина, където трябва да се включат в четата на Бачо Киро и поп Харитон, е положена съзаклятническа клетва, в която се казва: „...земам участие в народното устание, за да се бия до последни сили за свободата на моята България против тиранина и неприятелите... Най-свято и скъпо на този свят в живота ми ще бъде свободата на България, която в името се заклевам, че ще се бия с огнено и студено оружие...“. Оригиналът на клетвата е открит от лекаря краевед д-р  Николай Чорбаджиев от Плевен, който я е предал на Великотърновския исторически музей. Той смята, че тя е написана от поп Стефан Трифонов.

След това Тодор Лефтеров произнася вълнуваща реч, в която заявява: „Другари, заедно с новите борци, които току-що положиха установената наша клетва, ние ставаме повече от седемдесет души, но и по 70 ръце да имахме, пак нищо не можем стори на турската държава, а дошло е време – колебание не трябва да има! Трябва да се сее, за да се жъне!“ И като английски възпитаник Тодор добавя цитат на английския историк Маколей: „Ако хората се надяват да им се даде доброволно свобода, то те вечно ще чакат!“
Негови са и думите: „По-добре край с ужаси, отколкото ужаси без край!“

Заедно с още 28 михалски въстаници Тодор Лефтеров тръгва с четата на Бачо Киро и поп Харитон, като става и член на военния й съвет. Той се сражава геройски в битката в Дряновския манастир. При това през цялото време, докато траят сраженията, сърцатият българин е бил със силна треска и температура, но това негово неразположение не му е попречило да изпълни дадената клетва и своя патриотичен дълг към Отечеството. След опита за пробив през турската обсада  на 7 срещу 8 май е заловен и закаран при Фазлъ паша, който заповядва да го убият. Съсичат героя на парчета, които изпозакачват по храстите около светата обител.

Така само на 24 години загива колежанинът от Манчестър, който избира просветата и смъртта в името на  отечеството пред благополучната и пълнещата джобовете кариера в попрището на търговията.

Източник: Вестник "Десант"