Храм „Св.Св. Константин и Елена“ е източно-православен, разположен в централната част на стрария на град Велико Търново. Намира се малко под главната улица между площад Велчова завера и музей “Възраждане и Учредително събрание” и на около 40м над Сарафкината къща на старата улица „Генерал Гурко”. В храма са се венчавали, кръщавали и били опявани първенците на Търново през XIX век.

Според краеведа Йордан Кулелиев, храм в близост до това място е съществувал вероятно от времето на Втората българска държава. Старият храм се е намирал югоизточно от сегашния в района на сегашната старопрестолна гимназия по икономика. Реални свидетелства за култовата сграда са налице от 20-те и 30-те години на XIX век. В тогавашната ситуация тя има документирано битие и голямата просветна дейност, която кипяла в нея.
През 1858г. е образувана Градската община, чието седалище- канцелария е било в общата стая при храма. Старият храм е действал до 5 октомври 1873 (тогава е записана последната служба в него), а на 7 октомври 1873г. в изключително тържествена обстановка е осветен новият храм от първия български владика Иларион Макариополски.

Новият храм „Св.Св. Константин и Елена“ е строен през 1872-73г. от майстор Колю Фичето. Въздигнат е със султански ферман, издействан от хаджи Никола Минчев, енориаш на храма и влиятелно лице в турското правителство. По това време майстор Колю Фичето изгражда и друга емблематична сграда, която се намира недалеч от православния храм - прочутият турски конак.
Първото църковно настоятелство, призвано да осъществи постройката е учредено на 20 юни 1872г. Църковни настоятели са Иван Пилев, Илия Иванов и Сава х. Йоргов.

Сградата е трикорабна, вътрешността и е светла и красива. При изграждането й самобитният майстор успял много умело да съчетае разнообразни архитектурни форми и елементи, като полуцилиндрични, елиптични и кръстати сводове, полукръгли и сплеснати арки, както и прочутата фическа кобилица - все елементи, които служат като визитна картичка на самоукия майстор архитект. През XIX век тя се включвала добре в общата панорама сред големите възрожденски къщи, които са я заобикаляли. Храмът е построен между три улици, разположени между жилищни сгради, на стръмен склон с тераси - един много труден дори и от днешна гледна точка терен за застрояване.
В голямото за времето си вътрешно пространство от 250 кв.м., такова каквото е било, преди катастрофалното земетресение от 1913г., имало само четири колони с височина от 10 метра. При това притворът е бил отворен към наоса, засводяванията- преливащи едно в друго, стълбищата за емпорията скрити, и се е създавало впечатление за зално пространство, в средата на което се извисявал купол, стъпил върху висок барабан, пробит от многобройни прозорци.
При главния вход на храма, от двете страни на външната врата са поставени две въртящи се с ръце дървени колони, които били индикация за устойчивостта на сградата при евентуално слягане на земната основа. Майстор Колю Фичето казвал: „Когато колоните престанат да се въртят това означава, че земните пластове са нестабилни и населението трябва да положи сили, за да спаси сградата от разрушаване.” Сега колоните са демонтирани и са прибрани за съхранение.
По неповторим и изключително красив начин Колю Фичето успява да изгради и обедини храма и камбанарията. Той постига голям успех и в живописната монументална архитектура, съчетана с околната среда. Това е последният храм, който Колю Фичето строи през своя живот, но за сметка на това пък той минава за един от неговите архитектурни шедьоври в областта на християнското изкуство, в областта на строежа на източно православни храмове.

Сред култовото богатство на храм „Св.Св. Константин и Елена“ са иконите, рисувани от Папа Витан от тревненска школа, от школувания художник Николай Павлович и др., които се съхраняват в Регионален исторически музей.
При земетресението от 1913г. сградата претърпява значителни разрушения. През 20-те години на ХХ век храма е възстановен под името „Св. цар Борис“ (имало се е предвид Борис I Покръстител).  В кондиката е записано, че първите настоятели на храм „Св. цар Борис“ са: Елефтер п. Димитров – председател, Хараламби Кулелиев, Димитър Димитрушков, Александър Хаджицанев, Тодор Кабакчиев и Димитър Багрилов. По-късно храмът възстановява старото си име.

Храм „Св.Св. Константин и Елена“ има три храмови празника – 21 май, когато е денят на Св.Св. Константин и Елена, 9 март – денят на Светите 40 мъченици, и 26 октомври – денят на Св. Димитър Солунски.

Източник: Иван Радев, „История на Велико Търново XVIII — XIX век“, „История на църквата „Св. Константин и Елена””

С храм „Св.Св. Константин и Елена“ са свързани и божествени проявления. Едно от най-загадъчните се е случило в началото на XX век. В полумрака на храма, осветен от свещи, възрастна жена от Велико Търново се молела, с вяра и раболепие пред иконата на Божията майка. От очите на жената се леели сълзи върху жълтата рогозка пред иконостаса, разказват по-късно свидетели. Тишината в храма била нарушавана единствено от стъпките на богомолците, който не обръщали внимание на сгушената пред иконата на Божата майка старица. Девата откликнала на молбите на жената и се случило чудо- Девата проговорила и прошепнала на молителката своето пророчество. Мигом жената побеляла и паднала в несвяст. Миряните и служещите в храма й се притекли на помощ. Жената и дума не промълвила пред тях са случилото се, но на следващият ден се отправила към новата столица София за среща с тогавашният патриарх на Българската Православна Църква - Екзарх Йосиф I Български. Какво точно е казала Богородица на избраната християнка знаят само шепа хора и точното съдържание на пророчеството се пази в строга тайна в секретната секция на Светия синод.

От двете страни пред входа има две гробници. Едната е на хаджи Николи Минчоолу (Никола Минчев) - борецът за черковна независимост и неговата съпруга. Другата е на сина на майстор Кольо Фичето.
На южната фасада по-късно са вградени богато орнаментирани надгробни плочи.
Вляво от входа в преддверието са вградени надгробни плочи на видни търновски дейци. Една от тях е на Хаджи Минчо Хаджи Цачев.

Тук е и гробницата на митрополит Панарет Рашев. Върху гроба му е издигнат мраморен паметник, представящ владиката в черковно одеяние и благославящ - дело на румънския скулптор Йон Джорджеско.
В гробницата е погребано тялото на митрополит Панарет Рашев в седнало положение, както подобава за митрополит, с почести и според канона на Българската православна църква.

Владиката Панарет Рашев е един от най-щедрите дарители на Велико Търново. Освен на църквата и Петропавловския манастир той оставя 50 000лв. и за изграждането на махленска гимназия. Тази махленска гимназия днес е елитната Старопрестолна гимназия по икономика.

Панайот Рашев е роден през 1808 г. в старата българска столица. Учил е в Търново, Букурещ, Атина и Париж. Бил е възпитаник на принц Александър Гика, управител на Влахия. Благодарение на него Панайот Рашев е завършил образованието си.

По онова време, както навсякъде в България, така и в Търново, се чувствала липсата от учители, особено такива от българска народност. Търновци се сетили, че имат свой просветен съгражданин, който с достойнство би могъл да запълни празнотата на едно учителско място в Търново. Но понеже Панайот Рашев имал морални задължения към Гика, трябвало първо да бъде поискано неговото позволение. Избрали търновци депутация и отишли при Гика да изпросят своя съгражданин. Благосклонният към българите принц дал съгласието си и през 1840г. Панайот се завърнал в родния си град и станал учител в елинската гимназия. Учителствал с мир и любов точно една година. На втората влязъл в интимни отношения със семейството на един свой приятел и съученик Теохар Пикула, който бил секретар на великия везир Рашид паша. За да изпревари последиците от предстоящата интрига, Панайот напуснал училището и града.

Още няколко пъти след това, когато бил ръкоположен за дякон, вече Панарет Рашев попадал в центъра на скандали и интриги. След Търново той се установил в Цариград. Понеже бил образован и почтен, патриархът го обикнал, вероятно и защото го смятал за грък, и започнал да му помага да се издигне. Патриархът обаче бил свален и българинът изпаднал в немилост. Уволнили го и той отишъл в Бейлоу, където изкарвал прехраната си с уроци по френски. Една година по-късно в патриаршията настанала нова криза и старият владика, дето обичал Панарет Рашев, се възкачил отново на поста си. Възкачил се и Панарет Рашев.

Така през 1854г. българинът бил ръкоположен за Погониански митрополит. Управлявал имотите на тази епархия със седалище в Букурещ до 1863г., когато по разпореждане на принц Куза всички манастирски имоти на Влашко били отнети в полза на държавата.

Някъде по това време всички взели да се досещат, че митрополит Панарет Рашев изобщо не е грък, а чист българин, защото и той самият започнал да се намесва в делата на българската колония в Букурещ и да работи срещу фанариотите. Патриаршията си взела обратно всички благоволения, които била дала на Панарет Рашев.

По негова инициатива през 1862г. била създадена „Българска добродетелна дружина” в Букурещ, която помагала на българите в Румъния. Тя уредила български параклис и училище в Букурещ и след Освобождението дружината поддържала от лихвите на капитала си млади българи да се учат в чужбина.

Още приживе Панарет Рашев дал и 10 000 австрийски жълтици, от лихвите на които да бъде поддържано богословското училище в Петропавловския манастир. Тази сума била внесена в Руската императорска банка с височайшето позволение на руския император Александър II.

Митрополит Панарет Рашев умира на 21 март 1887г., а на 26 март тленните му останки били пренесени в търновския храм „Св.Св. Константин и Елена” съгласно неговата воля.

Завещанието на Панарет Рашев започва с думите: „Всевишният бог, като благоволи да ми подари дълъг живот, чрез който се старах да спестя долуизложения си имот, за да мога да бъда полезен на отечеството си и след смъртта си, аз днес пристъпвам със здрав разум и с чиста съвест да разпределя казания си имот чрез това завещание, което съдържа моята последна воля.”
Той разпределя цялото си имущество на своите роднини, като не забравя и слугите си, даже и тези си роднини, които биха се появили до една година след смъртта му и докажат роднинските си връзки с него.

На храм „Св.Св. Константин и Елена” в Търново оставя 5000 лв., „дето да се погребе тялото ми, за споменуване името ми при света литургия”. И не забравя да задели 15 000 лв. за балсамиране на тялото си, за тържественото му пренасяне и погребение в храма.
И още: „Короната ми, патерицата ми, както и всичките черковни венци и одежди, които ми принадлежат, моля, да се разподелят между българската капела в Букурещ и църквата „Св.Св. Константин и Елена” в Търново”. Не се знае обаче какво е станало с предметите на точно тази част от завещанието на владиката.

Според проект за реставрация на храма, той трябва да стане отново действащ с концертна зала.