Родната къща - музей „Филип Тотю” се намира в махала Гърците на село Вонеща вода. Открита е като експозиция на Регионален исторически музей през 1975 г. и е един от Паметниците на борбите за национално освобождение на България.

На една от стените в трите стаички на експозицията е показана панорама на паметното сражение на Филип Тотювата чета, в местността „Косматица”, при село Върбовка, Великотърновско, станало на 20 май 1867г. Пред панорамата три каменни обелиска с венци бележат паметните години на трите славни битки на войводата – 1866, 1867 и 1876г. Битов кът, подреден с материали от епохата, пресъздава атмосферата, в която преминават детските му години.
За живота на прославеният войвода посетителят може да получи информация от специално изготвени за целта мултимедийни продукти. Показани са основни момента в дейността му – периода на волния хайдушки живот в Балкана и на по-късния, когато се отдава на борба за освобождение на отечеството и в продължение на 30 години с оръжие в ръка защитава народните интереси.

От 2010г., в съботата около рождения ден (10 април) на войводата от Регионален исторически музей заедно с клуб "Традиция" организират честване и възстановка на случката, заради която Филип Тотю получава прозвището "Хвърковатия". Много гърмежи и пушилка, много закани и балкански попържни към враговете, събира се и доста публика. Празненството завършва с традиционна хайдушка софра.

В тази селска къщичка на 10 април 1830г. е роден Тодор Тодоров Топалски, записан в българската история като легендарния хайдушки войвода Филип Тотю, известен и с прозвищата Хвърковатия, Неуловимия.
Бащата Тодор Станчев Топалски произхожда от известния род на дядо Буро, преселил се в Балкана от Севлиевско.
Майката на войводата Иванка Велчева е братова дъщеря на прочутия търновски търговец Велчо Атанасов Джамджията - главен организатор на Велчовата завера от 1835г. Войводата е имал двама братя и две сестри – Кольо, Вълчо, Рада и Аглика.
Чичо му Ангел е обесен в Одрин като водач на хайдушка дружина.
Първоначално Тодор учи в Търново, а после по настояване на родителите си става терзийски чирак. Но занаятът не му допада и той се завръща на село да помага на баща си. Занимава се с животновъдство и търговия с едър рогат добитък и кози.

Омразата му към турските поробители се заражда още в ранното му детство. Когато е на 12 години, башибозуци отвличат братовчедка му Аглика, за да я потурчат. Тя успява да се самоубие, а той се заклева за отмъсти за нея.
Когато бил на 19 години, разбойници турци убили пред очите му негов приятел. Тогава Филип Тотю се разминал само с раняване в рамото.
Заради непокорството си пред субашията на 21 години попада в Търновския затвор, откъдето е освободен след застъпничество на видни търновчани, но две години по-късно отново е затворен там, тъй като убива един турчин, откраднал сестрата на негов приятел от съседно село. В приземието на затвора Филип Тотю е подложен на зверски изтезания – бесят го с главата надолу и му натикват главата в торба с негасена вар. Но юначният българин успява да се измъкне и така реализира първото и единствено бягство в историята на Търновския затвор.

Като начин  да укротят буйния нрав на сина си, родителите на Филип Тотю решават да го оженят през 1853г. против волята му за дъщерята на един заможен селянин - Минка. Тя му ражда син Тодор,  който остава единственото дете на войводата. Този брак не оцелява дълго – още на следващата 1854г. непокорният балканджия напуска жена си и решава да се посвети на хайдушкия живот като се подвизава в четите на Бойчо войвода, П. Чернев, Ст. Люцканов Попов, Жельо войвода.

Много са подвизите на четата на Филип Тотю, а името му на войводата става известно на всички. Сред турците също му се носи славата на „опасния гяурин”. В един момент турската войска завардва всички пътища, за да го залови. След Търновския затвор попада и в сливенския,  откъдето през 1863г. също успява да избяга.

Филип Тотю имал навика да хваща турци, тормозили хората- отсичал яка дряновица и ги налагал здраво по петите, за което казвал. “Не си струва да си цапам ножа в кръвта на тия поганци. С яката суровица ги белязах и ги пущах живи- да може през целия си живот да носят спомена и да приказват.”

През 1866г. турската потеря обкръжила неуловимия хайдутин в родната му къща. Турците не успели да заловят Тотю Войвода, който, за да избяга от обсадата, се качил на покрива на къщата с кама между зъбите и скочил оттам, гърмейки с два пищова. Турците видели това и в тъмната нощ хайдутинът им се сторил като огнен змей, което му донася прозвищете „Хвърковатия”. След това те потвърдили разказа си и пред официалните власти в Търново и хората започнали да говорят за него като човек със свръхестествени сили. Според легендата  той е имал ципи между пръстите си и хриле на гърба, както подобава за всеки огнен змей. Тази версия потвърдили и разпитаните му роднини, включително и бабата, която го е израждала.

След това Филип Тотю се прехвърля в Румъния и съвсем естествено се озовава сред българските революционери и емигранти. В Румъния е с тескере на име Ради, първоначално в Зимнич, а по-късно в Александрия. За кратко е градинар под ново име - Филип Тотю, което остава до края на живота му.
След контактите си с Раковски, Филип Тотю осъзнава, че борбата срещу поробителя трябва да се води по-мащабно и организирано, а не чрез лични отмъщения с малобройни хайдутски дружинки.
В Румъния сърцатият българин спасява от нелепа смърт Васил Левски, с когото са били близки приятели. Веднъж отива да го види и заварва Апостола да се превива от коремна болка. Филип Тотю изтичва навън и бързо довежда доктор, който установява остър апандисит. Левски е опериран и животът му е спасен, благодарение бързата и адекватна реакция на своя съратник.

Филип Тотю приема четническата тактика, разработена и провеждана от Георги Раковски. През 1867г. е определен според Привременен закон за народните горски чети за второстепенен войвода.
Революционният комитет решава да изпрати четири чети, които да навлязат в България и да вдигнат бунт. За техни войводи са определени Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър.
След като сформира своята чета от „здрави, едни и силни мъже, със загорели, внушителни лица, на вид кротки и мълчаливи, но смели и решителни хора, калени натури” - както сам войводата описва своите момчета, преминава Дунав на 14 май 1867г., близо до Свищов. Развявайки знамето си от червена, бяла и зелена хоризонтални ивици – първият четнически трикольор в българската история, четата напредва на юг. Още на 20 май 1867г. на четниците се налага да влязат в битка, без дори да предполагат, че тя ще положи началото на една велика освободителна епопея. Край Павликенското село Върбовка, те са оградени от турците и започва кръвопролитно сражение, продължило цели 12 часа. В най-ожесточения момент се стига до ръкопашна схватка. Войводата Филип Тотю се хвърля срещу башибозуците отново с нож в устата и пищови в двете ръце и лично убива бимбашията Кара Бекир и черкезина Осман ага. Виждайки го как буквално хвърчи из гората, турците се стъписват, но малката чета въпреки това е разбита.
Заловените хайдути в битката са обесени в Търново на мястото, където днес е издигнат Паметникът на обесените. След битката четата на Филип Тотю продължава на юг. Край Бяла черква тя получава провизии, изпратени от революционера Бачо Киро. След още няколко по-малки сражения в Златишко-Тетевенската планина останалата само с петима човека Филип Тотюва дружина се съединява с четата на Панайот Хитов и по билото на Балкана успяват успешно да преминат в Сърбия.

Вестта за знаменитото сражение се понася из цялата империя. Органа на Русенския вилает вестник „Дунав” пише: „Ние знаем, че по особеното местоположение на Стара планина, там си съществуват разбойници от вехто време, обаче само сега се видяха като тях разбойници, които да имат на главите си по един разбойнически знак от тенекия, знаменосец и главни писари. На главите им се намираха едни тенекиени знакове за възхищение с надпис „свобода”.
Издаваният от Петко Славейков вестник „Македония” препечатва дописка за сражението от сръбския вестник „Световит”, в която се казва: „В битката при село Върбовка с 50 души нападнати от 3 000 души, се били 7 часа с тях и убили 70 души турци, а те (комитите) имали убити само двама души, един ранен и един изгубен”.
По повод измъкването на четата от обсадата турската преса отбелязва: „Войводата Тотю, наименуван Филип, който от четири години разбойничествува по тези страни, е человек, който познава всички кюшета и дупки из Балкана”.
След това сражение местното население е подложено на жесток терор. Всеки опит за въстание е потушаван начаса от Митхад паша. Зверствата на турците не оставят равнодушна румънската общественост. Дългогодишният чиновник в английското и австрийското консулства в северната ни съседка Ангелаки Савич отправя протест до редакциите на прогресивните вестници в Румъния и Франция. По-късно той се обръща към българския народ с думите: „Направете да изникнат и други Върбовки и сигурно скоро ще имате свободно и независимо отечество”.
А румънският драматург Йоргу Караджале написва пиесата „Бляскавият героичен подвиг при Върбовка под командата на Филип Тотю”, която се играе в Букурещкия театър. Гравюри и живописни платна също запечатват спомена за тази героична битка. Името на войводата става известно далеч извън пределите на родината ни и Балканите.

През 1868г. Филип Тотю участва във Втора българска легия, под ръководството на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
През 1875г. е определен от Българския революционен централен комитет (БРЦК) за войвода на чета в Старозагорското въстание, но не успява да се прехвърли в България поради неговото преждевременно избухване и потушаване. Завръща се в Русия и отказва водачеството на четници по време на Априлското въстание от 1876г. Мястото му заема Христо Ботев. Една от причините Филип Тотю да откаже да води четата, бил практичният му ум. Старият войвода не виждал шансове за успех на въстанието и предпочел да не хвърля излишни сили за него.
По време на Сръбско-Турската война през 1876г. войводата е поканен от генерал Черняев да предвожда голям отряд от доброволци. За проявената храброст в битките с османската войска той е награден от сръбското правителство. След неуспешния край на войната той се завръща в Русия, откъдето се присъединява към руските войски като съветник в Руско-турската война. Той посочва на руското командване най-удобното място, при което войските да преминат река Дунав.

През октомври 1878г. Филип Тотю тръгва към Одеса да прибере багажа си. По пътя отсяда в хотел в румънския град Плоещ, където при опит да бъде обран е наклеветен и по скалъпено дело е хвърлен отново в затвора, където забравен излежава 6-годишна присъда до 1884г., без никой да го потърси. Толкова време той не бил лежал и в турски затвор. Престоят му в затвора останал незабелязан заради бурните събития, които се развивали в младата българска държава. По този повод той прави тъжната констатация: „Понеже България се освободи и всякой гледа да хване своя кокал, за мене никой и не питаше”.

След като излиза от затвора, митичният някога войвода се явява при княз Батемберг, който го награждава с Кръст за храброст. Филип Тотю му подарява хайдушката си униформа и знамето на четата. На 1 декември 1884г. Народното събрание му гласува 200 лв. народна пенсия. До смъртта му през 1907г. тя си остава единственият източник на средства за съществуването му.
Когато след Освобождението Филип Тотю поискал да се срещне с първата си жена, тя отказала да го види. Тогава коравият войвода, преживял какви ли не перипетии и оцелял в десетки кървави сражения, за първи път в живота си се просълзил. Голямо разочарование му донася и единственият му син женен за дъщерята на Бачо Киро – Ирина след смъртта на годеника й Тодор Лефтеров при сражениятя в Дряновски манастир. По времето на режима на Стамболов, той става полицейски пристав и изтезава в затвора политическите му противници. Филип Тотю отива в София с надеждата да уговори сина си да зареже тази служба. Но той отказва да го послуша. Болката от тази синовна постъпка го изгаря до края на живота му. „Сърце не ми дава да простя постъпката на сина си” – споделя войводата пред свои близки, когато се отказва от него и го лишава от наследство.

Когато започва да си прави къща в Две могили, Русенско, където се установява да изживее остатъка от живота си, оцелелите четници от неговата дружина събрали пари помежду си, за да подпомогнат градежа, но войводата гордо отблъснал помощта им. Те обаче настоявали да ги приеме. Тогава той взел парите и ги раздал на най-бедните хора в Две могили и съседното село.
През пролетта на 1907г. Филип Тотю се почувствал зле и легнал на легло. Въпреки че бил много силен и издръжлив мъж, тежкият и суров живот, който водел, не можел да не му се отрази. Тялото му било така нашарено от следите на турските куршуми, че той неведнъж се шегувал, че кожата му не става за гайда. Та като се залежал, отишла при него една негова роднина на име Бонка да го види. Нейният внук Койчо Пенчев от Две могили разказвал: „Филип Тотю помолил баба ми да му направи една куркуда (вид ястие с кисело зеле) с 6 яйца и да му даде черногорския пищов. Баба ми казала: Ти 6 яйца на куркуда не можеш изяде, ама ще ти направя. Било пролет и тя тръгнала из махалата да търси  зелева чорба за куркудата. Направила му я, той станал и я изял. После казал: „Рекох ти дай ми черногорския пищов, защото гората зелена няма да видя” и паднал в ръцете й и издъхнал”.
Така на 22 март 1907г. на 77 годишна възраст приключва земния си път човекът, за когото БРЦК пише в едно свое писмо до него: „Ние вярваме във вашия патриотизъм и във вашата постоянна готовност да послужите на своето потъпкано и поробено отечество. Вие, уважаваният войвода, сте един от първите синове на България. Вие сте жертвали за нейната свобода живот и имот. Вие сте напълнили България с името и подвизите си”.

Филип Тотю е погребан срещу дома си (превърнат сега в музей) в двора на храм "Света Троица" - израз на най-голяма почит и признателност. Присъстват много хора от Две могили, град Русе и негови съратници от цялата страна. Представители на властта и държавни церемонии нямало. Панайот Хитов произнася надгробна реч, в която казва: "Умря страшилището на турската империя".

В Музей „Възраждане и Учредително събрание”, Велико Търново се съхраняват ятаганът и дисагите на легендарния войвода. Дисагите са кожени, добре запазени и с тях Филип Тотю обикалял от селище в селище, за да купува животни като помощник на баща си. Там се съхранява и копие от знамето на хайдушаката му чета от 1867г. (оргиналът е в Национален военно-исторически музей, София), както и меден котел, с който Филип Тотю дарил на сватбата му племенникът на последната му жена Величка. Запазени са и буре за барут, оригинален будилник, бастунът на войводата, кафениче, една лъжичка, много битови вещи, оригинален портрет, картина рисувана от художник турчин, и още един портрет, рисуван от художник от Елена, но завършил Художествената академия в Италия. В експозицията е включен препис на смъртния акт на войводата от 22 март 1907г. В този документ той е записан като Тотю Войвода, а не с имената му от кръщелно свидетелство.
В Регионален исторически музей, Ловеч, се съхранява пушката, модел “Шнайдер” от 1862г. с гравирана буква “Ф” върху приклада.
В Регионален исторически музей, Русе, се сухраняват торба за барут и записки на Никола Обретенов, в които се споменава и Филип Тотю.

В района на Родна къща - музей "Филип Тотю" е скрит и Геокеш The Way to Freedom (GC1ZQ8A).

Всеки откривател на геокеша, който регистрира и тук откриването му със снимка от посланието, което е оставил в дневника ще получи удвоен брой бонус точки. Всеки открил го по време на "Предложение на седмицата", който регистрира откриването му и тук със снимка на собственото си послание в дневника му ще получи от Странник полагащия се брой бонус точки умножен по пет.

Странник подкрепя постоянната екологична инициатива на световната геокешинг общност Cache In Trash Out и призовава: не замърсявайте мястото и отнесете със себе си всички боклуци, които направите или заварите там - нека и други след вас му се наслаждават!